Всичко друго – време, точен маршрут, начална и крайна точка и т.н. – е обект на постоянно нагласяне по време на самото пътуване. Затова така ми харесва да пътувам в компанията на Тошков и Наско – никога не се знае къде точно отиваме и кога се връщаме. В случая към нас се присъедини и Стоян.

По принцип оригиналната идея беше да отидем на х. Иван Вазов. Една от интересните хижи на Рила, никой от нас никога не беше спал в нея. Минавал съм няколко пъти по отсрещното било на път или към Старата хижа 7-те Рилски езера или от нея към Мусаленските части. Но на Иван Вазов така и не сме оставали. И решихме в събота (07.01.2012 г.) да отидем на нея. Това го решихме на тръгване в 7:00 от Младост.

Някъде около Перник на мен ми хрумна, че няма да е зле да отидем на връх Руен. Което, както и да го погледнем, си е изцяло нов план и маршрут. Обсъдихме го няколко минути, но в крайна сметка бързата проверка в нета показа, че преходът на Руен е18 км. от хижата. И това ни отказа. И се насочихме към Паничище с идея Иван Вазов.

Времето обаче имаше други планове. Цялата нощ срещу 7-ми беше валяло сняг и продължаваше. Оказа се, че пътят след Паничище и трудно проходим. За кратко се оформи колона от коли нагоре и добре, че в Сапарева баня затвориха пътя, та не се препълни с коли. Ние обаче бяхме една от 20-те коли, които мина към Паничище. В крайна сметка не стигнахме до лифта към Рилските езера. Никой не стигна. Лифтаджиите бяха в една от закъсалите по пътя коли. И във времето от 9:00 до 11:30 сутринта общо взето правихме само едно-бутахме коли, слагахме вериги и ринахме.

В крайна сметка решихме да зарежем оригиналният план. Явно беше, че няма да стигнем до лифта, той не работи, а и планинските спасители на Паничище казаха, че горе (на Рилските езера) има1 м. нов сняг и изобщо няма как да се стигне до Иван Вазов. Така че пак нямаше да спим на нея.

Тогава на Наско му хрумна идеята да отидем на Боровец и оттам да се пробваме да се качим на х. Чакър воевода. Добреее. Тръгнахме към Боровец. Средната ни скорост беше40 км./час поради големия сняг по пътя и колоната коли. В Самоков имаше страхотни задръствания от коли, които се връщаха от Боровец, защото снегът скъсал въжета на лифта и ски явно нямаше да има. Нашата колона, пък, беше от коли, с тъпаци, които отиваха натам, защото се надяваха лифта да проработи и такива като нас, които не знаеха много-много къде отиват.

С 300 зора стигнахме до Боровец. Паркирахме и към 17:30 тръгнахме по ски пътя към Чакъра. По тъмно. Което си е най-готиното време за път в планината според мен. Особено при ясно небе. Всичко край теб е спокойно, не виждаш хора и си сам с дърветата. До където ги има.

Не ни беше писано обаче да стигнем до Чакъра. Оказа се, че до резиденцията Ситняково има нещо като пъртина. И в 20:00 часа някъде бяхме на Ситняково. По-напред не успяхме да стигнем. От Ситняково започва пътеката за Чакъра. И там пъртина нямаше. Като стъпих на пътеката и пропаднах почти до кръста. Стана ясно, че пъртина трябваше да бием сами. Което в 20:00 не си е оферта. Това означаваше, че щяхме да стигнем в Чакъра към 24:00 и то премазани. Защото да биеш пъртина при 0 градуса си е интересно упражнение.

И заслизахме надолу.

В 21:30 бяхме обратно в Боровец. И след търсене на евтин хотел останахме при Раденков. Няма да коментирам хотела. Мизерщайн. Но който се интересува, да ми пише и ще му кажа къде е.

На сутринта обаче се случи нещо интересно. “Планът” беше да идем на минералният басейн в Долна Баня. Пак Наско обаче вика “Абе, дайте да идем да разгледаме резиденцията Царска Бистрица”. “Айде”, викаме и, цак, отидохме. Купуваме билети, влизаме и тръгваме по главната пътека към сградите. И както си вървим, изведнъж към нас идват двама човека, които се чува, че си говорят на испански. Изравняват се с нас и в този момент виждам, а! Саксгобурготски. Бреййй, изненада. Спряхме и почна лаф. С Маргарита бяха в много добро настроение. Поговорихме за царска Бистрица, за Синтяково, за Саръгьол. Много възпитан човек. Общо взето стана много интересен разговор. После разгледахме и резиденцията. Препоръчвам горещо на всеки да отиде. Има страшно ценни снимки и експонати.

В Долна баня не отидохме. И така свърши днешното ни пътуване. Два неуспешни опита да се качим на избраните цели и среща с Царя. Кой да ти очаква такова развитие.

https://mail-attachment.googleusercontent.com/attachment?ui=2&ik=fd528f0997&view=att&th=133fe472d7b497ae&attid=0.1&disp=inline&realattid=f_gvp1em3p0&safe=1&zw&saduie=AG9B_P-PsbskRuaZ3-FxuvYq0JFF&sadet=1323185865759&sads=ZTa_oQ_5KeoMrTSjcw62CVqcK9s&sadssc=1

Статията е на английски, авторът е професор по физика в университета в Цюрих. Не е спортист, диетолог, теолог или какъвто и да е проповедник. Няма никаква изгода да казва каквото и да е. Човекът стриктно си спазва правилата, които е написал и се радва на завидно физическо здраве.
Няма да преразказвам статията сега. Който иска, да си я прочете. Тъй като съм на 100% съгласен с нея, тук поствам моите правила, които също са елементарни. Не съветвам никой за нищо, аз си вярвам, че са добри. В случая само споделям.

Наблюденията са ми, че хората около мен живеят доста застояло, преяждат често, мислят най-вече песимистично и в крайна сметка се зомбират в цикъла: ядене -телевизия – спане. И какво съм открил дотук:

1. Всяка сутрин на гладно пия по една чаша сок от червено цвекло. Смесвам го с ябълка или моркови, или каквото си поискам. Водещото обаче е червеното цвекло. Дава адски много енергия. За витамините, прочистването на черния дроб, всякакви други полезни следствия и т.н. на червеното цвекло си пише в Интернет. Който иска, да си прочете. Но пийте червено цвекло.

2. Плуване. Поне 3 пъти на седмица. Аз го правя сутрин. Около 2-2.3 км. За около час. Всичко за плуването и неговите влияния върху тялото го има в нета. Подчертавам обаче нещо, което не се споменава често – дишането. Не ми е много ясно колко точно въздух вдишва и издишва човек за 2 км. интензивно плуване, но е много. Гаранция. Тоест, излизаш напълно обдишан. И неслучайно мисълта след плуване е бистра като река.

3. Телевизия. Никаква телевизия. Изхвърлете телевизора. Само ви манипулира. Пълна тъпотия е телевизията. Има интересни предавания, много ясно. Има мачове. Каквото си искам обаче, го гледам в нета. Тоест, не е нужно да има телевизор, за да гледаш телевизия. Ако издържите няколко месеца без телевизия, изведнъж ще откриете, че е чудесно.

4. Секс. То е ясно. Няма какво да го пиша. Упражнение за тялото и мозъка. Ендорфини, производство на хормони, али-бали. И любов, много ясно.

5. Позитивно мислене. Трудно е да се каже, ако заплатата ти е 300 лв., мразиш работата си, изнервят те у вас или, недай си Боже, си болен, но е страшно важно да се мисли позитивно. Мислите променят физическата действителност (който го интересува да си прочете) и отрицателното мислене ни носи отрицателни емоции. Примерно, ако си мислиш, че си тъп, то вероятно наистина си тъп. Дори и да не си бил, неизбежно си станал. Не, че, ако си мислиш, че си умен, ще станеш умен. Но, все пак, се чувстваш по-добре от мисълта. Което е и смисъла на упражнението.

6. Спрете чипса, пуканките, бисквитки и всякакви там фъшкийки в готина опаковка. Не че не може да ги ядете, но тялото трудно смила тоя боклук. Така че поне да се въздържаме. Трудно е наистина. Успокоението е, че шоколад може. Но по-черен си го избирайте. Между другото не е зле да се въздържате и от всички колбаси (луканки, кренвирши, шунки). Пълни са с химия и само се тровим ми се струва.

7. Правете каквото си искате (стига да е законно). Това на пръв поглед обезсмисля всичко горно, но идеята е, че човек не трябва много-много да се ограничава. Или поне само в горните граници. Доста за кратко сме на тоя свят и, ако животът ни мине в ограничения, си е егати нещастието. Така че всякакви диети са вредни. Щом ти се яде чипс, яж. Ако го ядеш всеки ден обаче има нещо нередно. Демек, все пак, си има норми, с които е хубаво да не злоупотребяваме.

8. Спане. Ето това е изключително важно. Лягане преди 23:00. Сега с фейсбук, всякакви глупости по телевизията и уж забързаното ни ежедневие, всеки гледа да спи по-малко. А от неспането се оглупява неимоверно. Спане поне по 7-8 часа. Така хем се мисли по-лесно и по-бързо, хем и си по-здрав физически. Много е просто. А и както казва старата поговорка, “Всеки 1 час сън преди 00:00 часа се равнява на 2 часа сън след 00:00 часа”.

9. Смях. Не е хубаво да се смее човек сам, разбира се, но, пък, ако няма с кой може и сам. Смехът е голяма работа. Нещо като дишането. Без смях се умира.

10. Игри. Измисляйте си всякакви. Без ограничения във въображението. Освен стандартните спортни игри, човек може да играе у дома, с децата и на работа. Много хора казват, че животът не е игра, че работата не е игра и че играта е нещо, което трябва да правиш само и единствено в свободното си време. Такова изказване е пълна глупост. И изобщо не е много ясно какво е свободно време. Примерно, като играя футбол, ми е доста заето времето. И е много смислено занимание предвид факта, че ми доставя повече удоволствие от много други неща. А, ако сме ограничено време на тоя свят какъв е смисълът да правиш неща, които не ти доставят удоволствие. Е, много ясно – трябва да се работи, да се глади и всякакви там подробности, но и те могат да се прекарат през призмата на играта, ако човек има достатъчно въображение. Така че играйте. Годините нямат значение. По-възрастните би следвало да знаят повече игри.

Това е. И най-важното: кой каквото прави, за себе си го прави. С това май трябваше да почна всъщност.

Юридически

Чл.60, ал.1 от Закона за висшето образование казва следното: “За заслуги към развитието на науката и висшето образование академичният съвет на висшето училище има право да присъжда на български и чуждестранни граждани почетното звание “доктор хонорис кауза”. Текстът говори за “заслуги”. Тоест, никъде не се иска да си завършил образование, да можеш да четеш, да си Нобелов Лауреат по литература или просто да си мислиш, че си страшно образован, както мислят 99% от българите за себе си. Ние всички в тая държава сме адски образовани. Та, имаш ли заслуги, могат да те направят ДХК. Какви заслуги има Ицака:
1. Има школа в Етрополе. Там учат и тренират деца. Това все ми се струва да е заслуга;
2. Лице на Жилет за България. Детето (може да и вашето) отива не къде да е, а в школата на Барселона и учи и тренира една година. Ако има късмет, го харесват и остава.
3. Посланик на ООН. Е, това буквално не е свързано с образованието, но посещавайки държави по-бедни и от Столипиново, Стоичков дава на децата надежда, че и те могат да излязат от калта.
От горното на мен ми изглежда като Стоичков да има хиляда пъти по-големи заслуги към образованието от повечето ни съвременни капацитети. И за да не съм голословен давам пример с “професори”, които са ми преподавали. Орлин Борисов, Цветан Сивков, Георги Бойчев и други знайни и незнайни псевдо-преподаватели. Честно казано мен ме е срам, че тия хора са ми преподавали и щом те са професори, доценти и редовни преподаватели, Стоичков трябва не само да е ДХК, ами и ректор!
Така че от сухата оценка на текста, аз лично не мога да заключа, че НЯМА основания Ицо да стане ДХК. Тъкмо напротив.

Емоционално

Вече е шаблонно, но хората по цял свят наистина свързват България с него. Просто е факт, по дяволите. Стотици пъти ми се е случвало. Последният такъв в Окинава. С продавач на сладолед, за който аз бях първият българин, който вижда, просто се зарадва истински, че сме сънародници на Стоичков. Името топи ледове. Не е истина колко пъти хора са се усмихвали, щом разберат, че съм от България. Апропо, подобно влияние имаше и името на Бербатов в САЩ. Там в отбора на университета така ми казваха– Бербатов.
Просто хора като Ицата са спортни икони. Не че са нещо повече от всеки един от нас и имат право да се разхождат с полицейски буркани, да псуват когото и както им падне, да им се дава да строят стадиони с държавни пари, но тяхната слава може да се ползва. Как американците правят пари от Тайгър Уудс? Човекът е пристрастен към порното и е успял да изневери на жена си няколко стотици пъти за последните години. И все пак такава омраза към него в САЩ каквото има към Стоичков тук в БГ, няма. Агаси, например, призна, че е взимал непозволени средства през кариерата си и въпреки това в САЩ той е Бог. А какво да кажем за Кобе Брайънт. Една сюрия камериерки го обвиниха, че е спал с тях. Може и да е спал човекът. Негова си работа. Обаче в България всички щяха да кажат какъв е боклук и скапаняк. Как не искали да им се олицетворява нацията с него и т.н. Еми, като не искате да свързват България със Стоичков, направете нещо, за да я свързват с вас. Толкова е просто. И Марадона се друса като луд, обаче в Аржентина е национален герой. Виждал съм как аржентински бабки треперят от вълнение, като говорят за него.
Ние българите, за жалост, сме един комплексиран народ. Комплексираме се дори от мисълта, че някой наш сънародник ни излага. И имаме нужда да го отречем. Не може някой, който е прост (според нас) да е повече от нас. Как словаците си избраха Петер Щастни (хокеист) за евродепутат, не ми е ясно. Ако беше в България, всички щяха да кажат, че тъпи спортисти не могат да представляват България.
А всъщност истината е, че на никой никъде по света не му пука дали Стоичков излага България. Никой не ми е казвал българите сте глупаци, защото Стоичков е глупак. Хората знаят Ицака като голям футболист. Като носител на златната топка. И това е.
А дали се гордеем или не, няма никакво значение за никой. Така че по-добре да се гордеем. По-положителни емоции носи някак.

Така и не ми стана ясно дали Миджур е в българска или сръбска територия. На българските карти е в България. От друга страна това за сърбите е най-високият им връх. Дори пирамидката му е изписана на сръбски без никакви знаци, че върхът е в българска територия. Уикипедиа казва, че самата точка на върха е в България, а тялото му вече е в Сърбия. Няма голяма значение така или иначе. Качи ли човек на билото, не е много ясно в коя от двете държави е.

Самата долина около върха е много красива. До около 1400 м. имаше мъгла. Но след като излязохме над гората се разкри прекрасната гледка на околните върхове в контраст с погълната от мъгла гора в полите им.

Самото изкачване не бих определил като леко. Примерно Мусала е много по-лек. Защото тръгваш от 2300 и трябва да направиш денивелация от 600 м. При Миджур тръгваш от 700 м. и ти трябва изкачване до 2168. Което са си 1500 м., което значи, че катеренето е наистина доста. Не че е чак толкова тежко, но към края действително си изморен. Има две доста стръмни изкачвания – едното е в самата гора, където се набират към 1000 м. и после малко след гората преди да достигнете 2000 м. на билото. Вятърът също помага за дискомфорта, но както се казва, човек отива там точно заради това.

Маркировката е вяла. Препоръчвам горещо да сте с gps. Може да се объркате, както, когато слизате от билото в гората, защото пътеката е покрита с клекове, така и в самата гора. Ние имахме късмета да падне много гъста мъгла. С челниците виждахме на моменти на не повече от 2 м. пред нас. Без gps в гората почти сигурно щяхме да се загубим. Просто маркировката в горната й част е много слаба, а в мъглата съвсем не можеш да я видиш. Като прибавим, че е нещо, съвсем щяхме да си спим там, ако нямахме машинката.

Според мен качването на Миджур в дълбок сняг ще е много красиво. Препоръчвам на всеки да го види. И си носете вода, поне 2 л. Въпреки, че от реките Тимок и Лом извират от Миджур, вода по пътя няма.

Няма да обяснявам как се стига до взривната фабрика (ние този маршрут качвахме. Има още един през Чепино) от селото – Горни Лом. Лесно е. Просто питайте в селото накъде да карате. И не разчитайте на хижата. Когато слязохме от върха в 21:00, тя не работеше, та трябваше да се прибираме в София.

Снимките са от мобилен телефон, така че качеството не е много добро, но поне дават впечатление за гледките.

Ясно е, че са от една порода. И двамата живяли цял живот на гърба на държавата, и двамата партийни функционери, подкрепяни от майката-партия, и двамата без един ден трудов стаж с изключение на държавната ясла. Да не забравяме и, че са експерти. Експерти на живота за чужда сметка. Нашата.

Преди този дебат не мислих да гласувам за Плевнелиев. Дразни ме явната му сервилност към Боко. Опасявам се, че, ако стане президент, властта на Боко ще стане огромна. Татова. Но сега ще гласувам. Човекът поне е работил цял живот, може да си докаже парите и се надявам, че въпреки последните му изказвания, ще ни отдалечи политически от Москва.
Ако Пръмова или Калфин станат президент обаче ерата на националното предателство в Президенството, която Първанов така умело поддържа, ще продължи още поне 5 години. Калфин очевидно е човек на Москва. Та, докато беше външен министър, чака 10 часа като пале пред кабинета на Путин (защото последният имал по-важна работа от това да приеме българския външен министър) и се усмихваяе като зелка на коментарите на руския посланик, че сме троянският кон на Москва в Европа. Така че при Калфин е ясно – избираш Калфин, получаваш Първанов. Страшно мека Мара е Калфин.

Пръмова, от друга страна, е доста опасна девойка. Много хора казват: „Абе, какво като е снаха на Пръмов!” Не трябва да сме тъй равнодушни. Бидейки снаха на Иван Пръмов, тя е част от една система, която затри България. Нима не се е възползвала от положението си на част от върхушката? Нима са лъжи писанията за онези сделки в Габон, за участието й в Париба. Нима случайно подкрепяше царя! Пръмова е много мътна история. В някои отношения вероятно е по-опасна и от Калфин. Прикрита зад булото на чистата светица, била цял живот експерт и надпартийна, Пръмова вече съвсем ясно веднъж показа на избирателите си, че са тъпанари – след като я избраха за евродепутат преди няколко години и тя просто даде мястото на Антония Първанова (мисля) и отиде да търка бюрото като еврокомисар. Та, ако Пръмова стане президент, ще последват едни 5 години на безсмислено (експертно) говорене стил Първанов и на бълвичкване колко е чиста тя и колко са лоши другите. В същото време едни бивши генерали и настоящи бизнесмени ще имат перфектното оръжие за манипулация на овцете.

Плевнелиев не е моят президент, поради една единствена причина – зад него гледа Боко. Струва ми се обаче, че Боко е подкрепян от САЩ, където все пак хората живеят по-добре от Москва, която подкрепя издънките си Пръмова и Калфин. Така че, някак си е по-национално отговорно да се гласува за по-малкото зло, в случая Плевнелиев.

Така изглежда площадката, финансирана от Виваком пред Спортната палата в София. Като оставим настрана факта, че скоро поне няколко съоръжения ще са счупени, инициативата е похвална. Нуждаем се от максимално много такива съоръжения, защото обществените места за спорт са кът. А и така реално възпитаваме децата си да спортуват.

Книгата е задължително четиво за всеки българин. Личният и професионален живот на Тодор Живков, който в продължение на 36 г. успява да превърне България в глуха провинция на СССР. Авторът работи изключително само с документи и спомени на очевидци, което автоматично лишава книгата от авторски субективизъм, макар и последният да личи на места (без да дразни).
Книгата дава подробности (чрез документи) за 3-те фалита на държавата по време на управлението на Тато, за продажбите на злато от държавния резерв, за разточителствата на властта – химера за обикновения българин, за личния живот на Първия и пълната самота и житейски драми, които преживява.
Освен дадените исторически факти за живота на Живков и за страната, книгата идва да покаже, че 45 г. България е управляване некомпетентно и вредно. Тези 45 г. ще тежат още дълго време, като едва ли е преувеличено да се каже, че за всяка година от управлението на комунистите са нужни 5 години за възстановяване на вредите (моя преценка, вероятно оптимистична). Разбира се, не всичко е черни краски, но фактите днес казват всичко.
Приятно четене на всички, които се чудят защо днес обществото ни е толкова изостанало. Тази книга дава част от отговорите.