I just made up a great rope jumping exercise. I had a shoulder injury and I decided to focus on the legs and endurance. This is it:
1. You start with 20 min. rope jumping. Of course, you can use all techniques – double skipping, cross jumps, one foot, backward skips and etc. The idea is to warm up well and full your body of blood. Definitely you will have to stop several times in these 20 minutes but try to keep doing it non-stop.
2. Burpees. 5 repeats of 10 burpess. Between every repeat you make 100 sit ups. Every way you like. Just make 100 after every set of burpees;
3. 7 reverse sit ups sets (lie on the ground or on a bench (better) and just pull up and down your legs. This strengthens your lower stomach muscles) and between each set you make 150 rope jumps. I tried to make as many double jumps as I could.
After this you will barely can walk. But is just crucial for your lower body.
Днес имам имен ден. Така или иначе не празнувам, защото имам адски много да чета от една страна, а от друга, няма с кой, но ето какъв коментар намерих в Дневник за днешния ден. Коментарът е по повод на статия, че на днешния ден се работи най-малко в годината. Поствам го, защото много ме изкефи:
„Господа! Интересна е българската традиция. Днес майсторите сядат на маса, Най- напред на масата сяда най- старият майстор и на него се сипва на нпред. Той отчупва от хлябва и всички мълчат и чакат да преглътне. След това той слага мистрията си на масата. Когато я постави и отдели ръката си, другите оставят своите инструменти. След това майсторът казва :“На здраве!“ и тогава всички пият.. Вие може да се смеете, може да гледате кино, но така ми говореше стар майстор преди години. Уважението на занаята пази ритуалът и ритуалът пази занаятът. След като се постави мистрията на масата никой повече не посяга да си я вземе до пролетта, за да има работа. Сега нямат работа. Нарушиха обичаите, мразят традициите не уважават рода си и са без работа. Те и за майстори не стават, защото разрушиха държавата си. Както и да гледате , ще дойдат други по- честни и те ще са строителите на новата България. Днешният ден е даден, за да се постави мистрията на мястото ‘и, а вие си мислете, как така не ви върви работата в офиса? „
We just had a meeting with a giant. The GWU law school has organized a meeting with judge Thomas Buergenthal – judge at International Court of Justice.
The first thing that one immediately realizes about the judge is how humble he is. When the moderator was speaking about his achievements his face was reddish. Obviously he was embarrassed. And then he did not talk to much because he said he was not used to so much talking and felt uneasy when people were just listening to him
The purpose of the meeting was to present the new book of Mr. Buergenthal – „Lucky child“. The judge is one of the few children who survived Auschwitz. The whole period he was in the camp he was separated from his parents and actually he did not know if they were alive. He father did not make it. Two years after the liberation of the camp by the Russians Nr. Buergenthal gathered with his mother. Then they reached US.
The extraordinary thing about this man is that after all he had gone trough, after all deaths, pain, screams he encountered in the camp and in the war as a whole, he did not keep this hatred inside him. Somehow he overcame it.
His message is that obviously today’s society still bears the grains of hatred. We have had genocides in the Balkans, Rwanda, Somalia…We can prevail this hatred in only one way – education.
I would also add sport and travelling. Only by meeting the different we can get used to it.
Here is a link to judge Buergenthal’s book and life http://www.ushmm.org/wlc/article.php?lang=en&ModuleId=10007192
Mr. Buergenthal, thank you for today’s meeting and for the example you gave us what life can be and how a man could fight it.
Probably it is common for small nations. However Sweden, Norway, Singapore are considerably small nations but I have not detect this complex among their peoples.
Hence the complex must be common for also poor and „suppressed“ nations. Particularly I detect it among Bulgarians and Moldavians. Actually I have only empirical data from these nations’ representatives. So, no offence. Maybe there are more or maybe I am wrong.
I detect it in the following way: currently I am in the US. You have people from all over the world. Bulgarians are rare. When I see one we both start to share or…just feel that we have something in common. It is not like that with Indians. Or Chinese. When a Chinese sees Chinese he does not pay a lot of attention. Maybe because they are 2 bln. one would say.
Well, I think the answer is more about in the history.
For several decades Bulgarians have been under somebody’s rule – Turkish yoke, then communism. We lost our pride somewhere in these centuries. We started to rebuild it after 1878. However due to the Balkan wars and WWI we suffered 2 national crises which pulled us back to the beginning of reviving our pride or sense of presence. Sense of presence in terms of knowing who we are, what we want and how to achieve it.
After 1990 we started to build again. Obviously several generations will be lost in the search. Actually I understand and can justify the manifestation of inferiority complex – one sees it in the striving for explaining to all around you where are you from and how important is your country. As if somebody cares. Immigrants for example tend to explain what a shitty place is their country while those who did not manage to immigrate. Even though there is no war or hunger for example. I am not going to details here.
Maybe we will become „normal“ when we start to realize that the world is not anymore bipolarized. That Balkans are as important for the world order as…let’s say Portugal or Malta. And unless we think positively our life will not really improve.
I feel that minority complex is in us. I see it in almost every Bulgarian. I see it in everybody who explains what a strange nation we are (corrupt, dirty and thievish). I see it in anyone who fails to understand that people every where on this earth are good and bad regardless their nationality. And as once a very old friend told me: „Look for the good ones because the bad ones will find you themselves“.
Maybe we have to travel more. Not just to Europe or US. Africa, South America, Asia with their ancient histories are there. See how people deal with their lives there. Sometimes others may tell us more things about ourselves than we can.
I have recently discovered rope jumping as a staring cardio exercise before every training. And I am still wondering which hole I have been in.
As a rule every training starts with a worming up. The need of warm up is debated between scholars and practitioners. Many claim that it actually loosens your body (especially stretching) and makes it more vulnerable to injuries and overstretching during the actual training. However proofs are scarce. Everybody has to decide for himself the need and profits from worming up.
Definitely if you are going to play highly aerobic sport, you are going to need one or other form of warming up. And I can certainly claim – rope jumping is just awesome.
Most have seen (at least from Rocky) all these boxers which rope jump in the gyms. I have always thought that rope jumping is a trade mark for boxers. A unique feature which goes hand in hand with boxing. I have fooled myself. It turns out that rope jumping is universal and highly effective pre-starting exercise. It not only warms up the body. It prepares the latter for the challenge that you are going to throw it in. The advantages of rope jumping are standard:
• cardiorespiratory endurance
• muscle strength
• muscular endurance
• body composition (lean body mass)
• flexibility
• as a weight bearing activity, builds strong, dense bones (osteoporosis prevention)
These could be proved for any highly active aerobic exercise. But using rope jumping as a starting point of one’s training is highly effective. It just makes your heart to pump blood. As real as it will pump during the main activity. It really strengthens lower body which makes the rope jumping highly recommendable for sports where lower body is mainly used.
If you ask me, I would say that rope jumping is the only warming exercise which makes me feel prepared for the challenge. It is not a ersatz substitution. It can actually (if you continue for long enough) easily substitute the main training if you are striving for burning calories. I would say that it this exercise makes much more sense that just plain running which most of the people do as a warm up.
So take a cable or simply buy a rope and try. First few times are very irritable. The rope is braiding in your legs, the exercise goes slow, you are ready to give up. However after the first days you are going to get better. And we owe all this to the unique ability of the muscles to remember. They will simply remember the movements and every try will be better than the previous.
This is it. Rope jumping rocks!
Yes, in America rules do work. To the extent that can make one’s life really miserable. American society is a strongly regulated one. If there is a yellow line in the bank, you CANNOT be after the line. If there is a form which you must send online, you CANNOT send it in paper. If there is a signing in sheet, you have to sign in otherwise you CANNOT enter the party (for example). Samples are countess. Americans are proud of their rules and follow them (I am tempted to say it) blindly. That is how the machine works.
It is very simple – if you break the rules, you have to pay. Literally or with your time, or with both.
The society that I come from (I would say Balkanian societies) tend to be more „complex“ in terms of rules. Yes, we all know there are some rules but we also know that if you break them you can always solve the problem at the moment (bribe, negotiation, smile etc.). This manner of „obeying“ the rules leave in every non-Balkanian the feeling that there no rules at all. To some extent this is right. If you can always circumvent a rule why would you need one? Presently, Bulgarian society suffers from the disease of non-abiding the rules at all. Because the tolerance in the society has grown to the extent of abdication. Nobody cares about the rules because of the strongly feeling that there is no punishment for those who manage to circumvent well.
However, I would say that the American example is at the other pole – blindly following the rules. If there is a rule it MUST be followed. No matter how stupid, ridiculous, meaningless it is. Currently I am suffering from my internal and continuous motion not to obey OBVIOUSLY stupid rules. I will not give examples because they are many.
But my feeling is that a society which follows its rules blindly is as vulnerable as a society which does not follows its rules at all. You can call me a barbarian, of course. But I could not be in peace with myself if I have to follow idiotic rules. Soon or later they will make myself an idiot.
The answer is to put sense in the rules. Or to look for it. If it is there – go ahead and obey. If your reasonable efforts do not make the rule less idiotic just do whatever you think is right and be ready to suffer.
Идеите за промяна в капитала на дружеството с ограничена отговорност породиха закономерни спорове. Как щели да се защитят кредиторите, какви били пречките пред стартиращия бизнес, препоръките от Европейската комисия и т.н. Към настоящия момент в Народното събрание са внесени три законопроекта за промяна на Търговския закон. И по всяка вероятност поне един от тях ще бъде приет. Така че силно вероятно е бъдещите дружества с ограничена отговорност да имат вписан капитал минимум 100 лв. (както предлага единият проект) или 2 лв. (другите две предложения).
В тази статия няма да влизам в спорове дали размерът на вписания капитал по някакъв начин защитава кредиторите на дружеството. Практиката показва, че веднага след регистрацията на ООД внесените в банка пари се изтеглят. Така че вписаният капитал просто остава една цифра. И тази цифра по всяка вероятност няма нищо общо с активите на съответното дружество.
Как обаче може да се защити един кредитор, който е сключил договор с ЕООД, което изпада в нарушение на договора. Впоследствие се оказва, че дружеството няма никакви активи, а и на всичкото отгоре капиталът му е 2 лв. По сегашния закон и съдебна практика отговорът е само един – никак.
Причината е, че чл.113 от ТЗ обявява, че съдружниците в едно дружество отговарят пред трети лица само до размера на своята вноска. И ако капиталът е 2 лв. то едноличният собственик на дружеството съвсем естествено ще носи отговорност до размера на крупните 2 лв.
И тук изниква въпросът: Не е ли време да започне да се прилага правилото, познато в американската правна доктрина като “piercing the corporate veil”. Тоест, при наличието на определени обстоятелства, отговорност за вредите, причинени от дружеството на трети лица, носят съдружниците. Преодолява се принципът на ограничената отговорност. Практиката на американските съдилища е наложила няколко теста, които се ползват, когато ищец иска съдружник да носи лична отговорност за делата на дружеството. В едно от най-бележитите съдебни решения (Kiney Shoe Corporation v. Polan 939 F.2d 209 4th Cir. 1991) съдия Чапман защитава тезата, че едно дружество, което е декапитализирано умишлено не може да даде защитата на ограничената отговорност на съдружниците в него: „Когато нищо не е инвестирано в дружеството, дружество не предоставя никаква защита на своя собственик. Нищо не влиза, нищо не излиза – никаква защита.”
Осъзнавам, че идеята за ограничена отговорност е един от основните фактори за започване на бизнес чрез ООД. Но не е ли време правото да започне адекватно да отразява средата за правене на бизнес. Ясно е, че правилото на 113 може да бъде преодоляно само по законодателен път. Но нищо не пречи съдебната практика да почне да се променя в тази насока и съдружници, които целенасочено декапитализират своите дружества, само и само да не плащат по договорите, по които дължат, да почнат да носят отговорност, различна от наказателната, която често не се и търси. Когато има паричен интерес, практиката показва, че кредиторът много по упорито ще преследва дължините плащания.
Разбира се, тук възниква веднага и контрааргументът – защо трябва да защитава кредитор, който е сключил договор с ООД, за което знае, че е в лошо финансово състояние? В крайна сметка има публичен Търговски регистър, всеки може да си направи донякъде сметката. Отговорът е, че каквито и тестове да прилагаме всеки случай трябва да се гледа сам за себе си. Възможно е кредиторът да е осъзнавал риска и въпреки това да е влязъл в договорни отношения. Считам, че тогава той би следвало да си носи последствията и да не му се дава възможност да търси личната отговорност на съдружниците в дружеството- длъжник. Но, когато има целенасочени действия на съдружник, които целят влошаване на финансовото състояние и кредиторът не знае за тях, мисля, че личната отговорност може да бъде инвокирана.
Thanks to my brother I just saw this movie:
www.youtube.com/watch?v=G_QiKT-6hlo
I enjoyed every minute of it. The football as it used to be and the passion as it so rarely seen now.
Some people expressed concerns that this is not the true persona of Brian Clough. Maybe. Only his contemporaries can claim this I assume. However, I liked the portrait of the coach. What I truly liked was the idea that coaches and players live with the game. Every minute of it. And the old fashioned type of players who are ready to die on the pitch but not lose and who do not care about their hairstyle during the game.
There are a lot of documentary scenes also in the movie. Totally enjoyable.
I honestly recommend the movie to every fan of the Game.
Забелязали ли сте как все повече хора ходят на фитнес? Под „фитнес” в общоприетото значение се разбира „място, където правиш упражнения, които не обичаш да правиш, понякога се изпотяваш, като цяло бързаш да се махнеш. Целта ти е да изглеждаш красив за околните”.
Тръгвате си от работа и къде, къде, разбира се, във фитнеса. Събота по обед, пак във фитнеса. Купувате си маратонки за фитнес (бели Найкове, най-често), тениска за фитнес, хавлийка за фитнес, ръкавици, за да не ви се нараняват дланите, превръзка за китката, главата. Шише с вода. По – амбициозните, разбира се, протеини, а по-глупавите и стероидни продукти. Но тук няма да говоря за тези човешки недоразумения.
Идеята ми тук е как фитнесът навлезе като култура и част от живота ни. Като цяло няма нищо лошо да се ходи на фитнес. Напротив, даже е поощрително. Старата поговорка казва, че умът и тялото се тренират най-трудно. Това, което наблюдавам обаче у повечето хора, е, че те нямат много ясна представа какво е фитнесът. Още повече, че много хора го посещават с неудоволствие.
Най-често срещани грешки:
1. Започва се, без да се загрее. Дори и да се загрее, то е проформа.
Загрявката е 50% от всяко упражнение. Тя подготвя тялото за натоварването. Мускулите се пълнят с кръв, сърцето започва да прекарва по-големи по-големи количества кръв, ставите се смазват с допълнителни мастни продукти…Тялото се готви да бъде подложено на изпитание. Започването на физическа тренировка, каквото и да е тя, без загрявка, води до сърдечни пороци, до контузии и до безсмислие в натоварването. Като цяло добрата загрявка е поне 20 мин.
2. Правят се упражнения, за които, правещият е чувал, виждал други да правят, но никога не се е питал как се правят, с какъв темп, с каква цел. Момчетата например тренират бицепс (под всякаква форма), а момичетата задник. В резултат на това едните се развиват с ръце като орангутани, съчетано с крачета като малки деца, а другите нищо не развиват от задника, защото само с вдигане на тежести той няма как да се развие. Преди да започнете каквото и да е упражнение, четете, питайте, ако трябва консултирайте се с физиотерапевт и тогава се хвърляйте да си купувате карта за фитнес.
3. Слуша се музика. Ако човек наистина е отишъл да тренира, музиката само разсейва. Махнете MP3 плейъра и наистина тренирайте.
4. Говори се с познати, по телефона, четат се списания. Няма лошо, само че това може да го правите и вкъщи. Не виждам защо си губете време на място, където дори не е удобно да правите тези действия.
5. Тренира се дълго с големи прекъсвания. Голяма грешка. Добрата и смислена тренировка е кратка, интензивна, с много енергия и пот. 5-10 минутни почивки са загуба на време. Те позволяват на тялото да се отпусне и да загуби ритъма. Както и да се пригоди.
6. Ходи се на фитнес с нежелание. Ако правите нещо за себе си, го правете с желание. Няма смисъл да се натоварвате физически, което неизменно ще ви натовари и психически, ако не го искате. Фитнесът няма да ви направи нито по-красиви, нито по-желани, нито по-успешни, ако не изпитвате удоволствие от натоварването. Човешките емоции се проявяват по тялото. Просто, ако не ви се тренира, не тренирайте. Ако сте имали гаден ден на работа и наистина искате да се видите с приятели, го направете. Идете и вижте детето си. Разходете се. Дори и да вали. Прочете книга. Но не отивайте да слушате MP3 плейър в някоя изкуствено осветена зала.
7. Храната. Това е отделна тема. Но тук искам само да вметна следното: Човек трябва да яде това, което му се яде (ако има възможност, разбира се). Диети и ограничения трябва да се консултират с лекар. Всяко ограничение, което си наложите може да доведе до трайни увреждания на тяло, мисловен процес и капацитет на действие, който имате. Още повече, ако и през това време работите или тренирате.
Разбирам, че новата фитнес култура е продиктувана от стремежа да сме красиви и успешни. Проучвания показват, че така имаме повече самочувствие. Но новата фитнес култура не трябва да се прилага пряко сили. Ако времето е хубаво, няма смисъл да ходите във фитнеса. По-добре идете на лостовете в парка. Все някъде във ваши град има такива. Слънцето и въздухът могат да направят за тялото ви много повече, от която и да е лежанка, гира и т.н. Да не говорим за смеха
Стремете се да бъдете на открито. Само си помислете, че цял ден сте били в офис, заобиколени от компютри и хора. И след работа отново се навирате между 4 стени, пак заобиколени от хора. Музиката дъни. Е как очаквате да си починете. Цялото ви тяло се бунтува.
Идеята ми е, че не трябва да се робува на предразсъдъци. Във фитнесите, в които ходя, виждам хора, които не искат да са там. Пише им го на челата. Идват, плащат, правят някакви упражнения час-два и си тръгват. Без да съзнават, че си тръгват по-обременени, от когато са дошли. Красотата може и да е важна, но не и за сметка на здравето. Ако обичате да тренирате, пробвайте на лостове. Да, много упражнения не могат да се правят на лостове и фитнесът е незаменим в това отношение. Но много могат. И спокойно може да ограничите висенето във фитнеса до 1 път седмично.
Това, което си мисля, докато си седя и чакам пералнята да свърши, ми хрумна, докато играех футбол с момчетата от програмата, в която съм в момента.
Намирам се в Washington DC на подготвителен курс за LL.M в George Washington University. Курсът е едномесечен и е в Georgetown University. Хората тук сме 120 човека от 60 страни. Аз съм единственият българин. Другите са от Южна Америка (Колумбия, Аржентина, Бразилия, Боливия, Венецуела, Парагвай и др.), Азия (Япония, Тайланд, Китай, Корея и др.), Северна Америка плюс Централна Америка, има австралийци и европейци. Общо взето е покрит целият свят.
Случвало ми се е и преди, но никога не съм в толкова разнородна група. И може би за това този път някак си свързването на България със Стоичков ми направи впечатление.
Истината е една. И съм стигнал до нея по емпиричен път. Стоичков е икона. Стоичков е човек прославил България в целия свят. Няма държава, в която да е имало телевизия през 90-те и в тази държава хората да не са чували за Стоичков. Просто такава държава няма. За Латинска и Южна Америка няма какво да говорим. Няколко мексиканеца дори се разплакаха, като се сетиха за 94-та.
Дано не ме разберете погрешно – аз ни най-малко не хваля Стоичков. Дори не ме интересува какво прави, с какво се занимава, кой журналист е напсувал, с кого се е сбил. Но е факт, че на моят отговор: „I am from Bulgaria”, поне в 95% от случаите чувам: „Ааааа, Stoichkov” или „Aaaa, Estoikov”.
Ta това, което си мислех, всъщност е, че моята мисия е тук е малко по различна от това да науча американското право. Това няма как да се случи за една година. Разбира се, аз ще направя всичко по силите си. Но моята мисия (мисия в смисъл на „лична цел”) е да направя така, че един ден, когато някой от тези 120 човека си спомни за България, чуе България или просто така някак си му се привиди името България, да си спомни за мен и да си каже: „Абе имаше един много печен българин на една програма преди години. Много свястно момче. Явно българите са готини хора.” Мисля си, че това е сто пъти по-важно от това дали ще науча как точно се е развила еди кой си кейс през 19 век (аз се старая максимално обаче ).
И точно поради тази причина играя футбол като луд, взимам участия като луд и хвърлям лафове като луд. Защото ние само трябва да си правим реклама. Както лична, така и общонационална. Ицата го е направил чрез футбола, но всички ние, които в този момент сме някъде по света може да го правим с хората около нас. Всъщност просто трябва да постъпваме честно, както към себе си, така и към другите. Сега отивам н бар с мексиканците. При тях това е начина да им влезеш под кожата
