Чета си днес сутринта една статия и ми направи впечатление следният коментар: “Музикантите, родени около Втората световна война, излязоха гениални музиканти (справка Клептън), а хората родени 10-на години след войната, станаха гениални слушатели. Сега нямаме такива хора”. И се замислих над следното – дали природните и човешки бедствия не раждат това изкуство, което се запомня? Нужен ли е катаклизъм, за да правиш стойностни парчета. Във всеки жанр.
Разбира се, това са клишета: няма как да се докаже, че точно след определено събитие излиза най-доброто от човешката душа на хартия, в тонове или в картина. Тъпо е да се спекулира и, че хора, които са расли в мирни, безветрени времена, нямат стимул да създават. Но връзки могат да се търсят.
Например, ясно, че след война икономиките на повечето държави започват да се развиват устремно. Или поне така е било в Западна Европа. Няма гаранция, че примерът би бил верен за Източна Европа. Справка Сърбия. За България изобщо ме е страх да си помисля.
Също така ясно е, поне в моята си глава е ясно, че, считано от късните 80-те, сякаш светът спира да прави музика. Повечето стойностни музиканти, родени в края на 70-те сякаш се самоубиват- Кобейн. И така се замислих има ли връзка.
Хората, родени през 50-те, 60-те са живели в бунт. Веднага след войната, по време на Студената война, войната в Корея и Виетнам. Те са имали стимул да творят бунтарско изкуство. Изкуство срещу еднообразието, срещу пасивността, срещу монотонността на битието, което те премазва. Така се ражда и Уудсток, раждат се хиляди групи, които сега няма смисъл да изброявам. Тези групи си слушаме и до днес, а сякаш след 90-те има някаква дупка, вакуум, в който нищо не е създавано. С малки изключения. Раждат се Хендрикс, Пърпъл, Куин, киното гърми. Хората не спират да творят. Е, скапват се от друсане, но когато живееш с идеята, че всеки ден е последен, вероятно и гледната точка се променя.
После идват 90-те и нищо не се случва. Някое друго парче на Нирвана, Майкъл Джексън, Металика, това-онова, но просто пустошта е всеобхватна.
Хората, родени в края на 70-те и началото на 80-те, се раждат във времето на зенита на западния триумф. Западният свят точно е прекратил (официално) колониализма и Африка, Азия и Океания започват да се развиват самостоятелно. С това приключва и директния теч на ресурси към Запада. Всъщност продължава на корпоративно ниво, но там ценностите са други. И така западният човек започва да се движи по оста надолу. Във финансите се измислят дериватите, икономиките почват да се балонизират. Западният човек обаче, свикнал с ресурсите от колониите, няма голям стимул (все още) да разбере, че златната кокошка е спряла да несе и следвоенното производство трябва да започне отново.
Стимули обаче няма. Привидният параван на мир и благоденствие, струва ми се, е затъпил сетивата ни. Няма срещу какво да се бунтуваме. Няма какво да отречем. Комунистите си смениха цвета, демокрацията дойде в Източна Европа, олигарсите създадоха пазарна икономика, а западът си клечи пред руския газ и се прави на защитник на човешките права. Създадохме консуматорството-”искам от всичко по много и го искам сега”.
И така почна чалгата (музиката). В България. В Западна Европа чалгата също е повсеместна – кофти музика просто. Не е толкова в ритмите, а в посланието. А то е едно – искай пари, коли и жени.
Колкото и да са били надрусани музикантите от 70-те искат свобода. Искат да чупят еднообразието. Така и така в гроба с колите и парите не можеш да влезеш. Някак си по възвишено ми се струва тяхното старо (вече) мото.
Затова и чак толкова не се учудих на вчерашното видео с танцът на децата във Враца ли, Видин ли беше. Денсят си хората на Азис. Хореографът каза, че такава музика слушали родителите, значи на такава щяло да им хареса да видят децата си. Има логика.
И пак клише: музиката си е музика. Няма лоша и добра. Има само музика, която ни харесва и такава, която не. Въпрос на вкус. А за вкусове не се спори.
Обаче музиката си има послания. И безспорно днешните послания са: кютай си с парички, глей си кефа, яж си пържолки, клати си циците, карай БМВ-то, печи си дупето, строши му главата и т.н.
Тъпо и много конформистко. Аз поне никакъв бунт тук не откривам.
Просто няма избухване, няма трошене и критика, няма порив към различие. И ето това ми се струва, че е музиката и изкуството след 90-те. Кофти манджа. Не ми харесва. Примерно Бионсе-то прави готина музика, супер глас има, ама и нейните са “живей си живота, обичам те и т.н.”.
Мисля, че живеем в края на времето, в което западният човек може да си позволи да си трае. Защото е свикнал. Икономиката се променя. Европа и САЩ не са конкурентно-способни. Оттам и хората обедняват. Всъщност малко се отнема от консуматорското мислене. Това ни е обедняването. Просто в един момент няма да можем да имаме по 2 хладилника, 2 печки и т.н. Не че толкова обедняваме от гледна точка на оцеляването ни. Интересно е дали затягането на колана ще роди и ново изкуство. Такова, което зове към промяна на обществените норми. Защото само промяната дава напредъка.
Лошото е, че хората, които искат да рушат “нормалността” са все по-малко. И няма как да е иначе. Ако от малък слушаш и танцуваш на “Напипай го” просто това ти влиза в мозъка. Нали уж е гъба тоя мозък, егати.