вр. Руен

Верни на желанието да качим всички български първенци, миналата седмица се добрахме и до вр. Руен.2250 м., пети в класацията на най-високите български върхове. Интересното при върховете, първенци на български планини, различни от Мусала, Вихрен и Ботев, е че са доста диви. Миналата година на Миджур, например – първенеца на Чипровската планина, което си е част от Стара планина – не срещнахме жив човек по пътя си.

На Осогово не беше точно така. Мислехме, че този ден ще сме единствените, които го качваме, но не беше съвсем така. Група от Пловдив също се беше пробвала. От 30 човека, стигнаха до горе 5-ма. Проблемът на групата беше, че са зле екипирани. Тръгнали по къси гащи, маратонки…е не може така да се качиш. Най-малкото е студено.

Като цяло по пътя за Руен не можеш да срещнеш потоците от туристи, характерни за Рила и Пирин. Мястото, смея да кажа, си има още дивотата, която е била през времето, когато кльонът си е стоял. Планината Осогово е на границата на България и Македония. Имало е застави, кльон, бразди и т.н. Днес само гранична полиция патрулира. Не знам точно какво пазят.

Има няколко маршрута за Руен. Два основни – от х. Осогово и от х. Трите буки. Ние хванахме първия. Всъщност те и двата се сливат в един момент, така че няма голямо значение.

Маршрутът е много лесен. Върви се почти изцяло по път. Горе са се качвали джиповете на военните. Гранична полиция днес сигурно още се качва с кола. Може да се мине и по зимната маркировка, по билото. Там е доста по-уморително, защото човек само качва и слиза връхчета. Така или иначе, при нашето ходене сняг почти нямаше, така че си хванахме царския път.

Проблемът е в дължината му. Хижарят каза18 км. По моя GPS беше по-малко. Но колкото и да е имате около 5 часа, даже и малко повече трамбоване в едната посока. Не че е драма, но да си знаете.

Но беше доста приятно. Хванахме супер време. Всичко наоколо беше в сини минзухари (винаги съм се чудил защо на високо не виреят оранжеви). На 2-3 места вече под върха трябваше да си правим пъртина в останалия сняг, но всичко мина без проблем. Даже видяхме и дива котка. И сърна.

По пътя има няколко заслона. Само един става. Другите бяха или срутени, или пълни със сняг (навявания). През зимата вероятно походът до горе ще си е цяло приключение. Все пак да газиш в сняг през цялото време е много уморително. Така че и зимата трябва да го направим.

“Истории за плач и за надежда” от Горан Благоев

Препоръчвам на всички да прочетат книгата на Горан Благоев “Истории за плач и за надежда”. Когато мога, гледам предаването му в събота сутрин. Но сега разбрах, че господин Благоев е и много добър разказвач в проза. Книгата събира няколко истории, в които религията се преплита с историческата наука. Авторът търси отговор на въпроси, на които дори и днес повечето българи нито знаят отговора, нито учебникарското знание им оставя шанс да го търсят – похищението на “История Славянобългарска” от ДС в Зографския манастир, Наистина ли Левски е скъсал с християнството, поемайки по пътя на революционера, Божествения Огън на връх Великден в Йерусалим. В края на книгата са поместени интервюта с твърде интересни личности – аятолах Хаменей, Патриарх Павле, Патриарх Максим…

Това, което най-много ми харесва в подхода на автора, е стремежът му да каже истината. Той не спестява “неудобните” въпроси на своите събеседници. Не робува на митовете- църковни и исторически. И всичко това го прави, без да оставя у читателя чувство на агресия в търсенето на отговорите.

 

Музикални трепети

Сравнете 2-та линка. В единия участва “шефа” на бг футбола. В другия отборът на ПСЖ. Изводите всеки сам да си ги направи

Нужен ли е катаклизъм за “доброто” изкуство

Чета си днес сутринта една статия и ми направи впечатление следният коментар: “Музикантите, родени около Втората световна война, излязоха гениални музиканти (справка Клептън), а хората родени 10-на години след войната, станаха гениални слушатели. Сега нямаме такива хора”. И се замислих над следното – дали природните и човешки бедствия не раждат това изкуство, което се запомня? Нужен ли е катаклизъм, за да правиш стойностни парчета. Във всеки жанр.

Разбира се, това са клишета: няма как да се докаже, че точно след определено събитие излиза най-доброто от човешката душа на хартия, в тонове или в картина. Тъпо е да се спекулира и, че хора, които са расли в мирни, безветрени времена, нямат стимул да създават. Но връзки могат да се търсят.

Например, ясно, че след война икономиките на повечето държави започват да се развиват устремно. Или поне така е било в Западна Европа. Няма гаранция, че примерът би бил верен за Източна Европа. Справка Сърбия. За България изобщо ме е страх да си помисля.

Също така ясно е, поне в моята си глава е ясно, че, считано от късните 80-те, сякаш светът спира да прави музика. Повечето стойностни музиканти, родени в края на 70-те сякаш се самоубиват- Кобейн. И така се замислих има ли връзка.

Хората, родени през 50-те, 60-те са живели в бунт. Веднага след войната, по време на Студената война, войната в Корея и Виетнам. Те са имали стимул да творят бунтарско изкуство. Изкуство срещу еднообразието, срещу пасивността, срещу монотонността на битието, което те премазва. Така се ражда и Уудсток, раждат се хиляди групи, които сега няма смисъл да изброявам. Тези групи си слушаме и до днес, а сякаш след 90-те има някаква дупка, вакуум, в който нищо не е създавано. С малки изключения. Раждат се Хендрикс, Пърпъл, Куин, киното гърми. Хората не спират да творят. Е, скапват се от друсане, но когато живееш с идеята, че всеки ден е последен, вероятно и гледната точка се променя.

После идват 90-те и нищо не се случва. Някое друго парче на Нирвана, Майкъл Джексън, Металика, това-онова, но просто пустошта е всеобхватна.

Хората, родени в края на 70-те и началото на 80-те, се раждат във времето на зенита на западния триумф. Западният свят точно е прекратил (официално) колониализма и Африка, Азия и Океания започват да се развиват самостоятелно. С това приключва и директния теч на ресурси към Запада. Всъщност продължава на корпоративно ниво, но там ценностите са други. И така западният човек започва да се движи по оста надолу. Във финансите се измислят дериватите, икономиките почват да се балонизират. Западният човек обаче, свикнал с ресурсите от колониите, няма голям стимул (все още) да разбере, че златната кокошка е спряла да несе и следвоенното производство трябва да започне отново.

Стимули обаче няма. Привидният параван на мир и благоденствие, струва ми се, е затъпил сетивата ни. Няма срещу какво да се бунтуваме. Няма какво да отречем. Комунистите си смениха цвета, демокрацията дойде в Източна Европа, олигарсите създадоха пазарна икономика, а западът си клечи пред руския газ и се прави на защитник на човешките права. Създадохме консуматорството-”искам от всичко по много и го искам сега”.

И така почна чалгата (музиката). В България. В Западна Европа чалгата също е повсеместна – кофти музика просто. Не е толкова в ритмите, а в посланието. А то е едно – искай пари, коли и жени.

Колкото и да са  били надрусани музикантите от 70-те искат свобода. Искат да чупят еднообразието. Така и така в гроба с колите и парите не можеш да влезеш. Някак си по възвишено ми се струва тяхното старо (вече) мото.

Затова и чак толкова не се учудих на вчерашното видео с танцът на децата във Враца ли, Видин ли беше. Денсят си хората на Азис. Хореографът каза, че такава музика слушали родителите, значи на такава щяло да им хареса да видят децата си. Има логика.

И пак клише: музиката си е музика. Няма лоша и добра. Има само музика, която ни харесва и такава, която не. Въпрос на вкус. А за вкусове не се спори.

Обаче музиката си има послания. И безспорно днешните послания са: кютай си с парички, глей си кефа, яж си пържолки, клати си циците, карай БМВ-то, печи си дупето, строши му главата и т.н.

Тъпо и много конформистко. Аз поне никакъв бунт тук не откривам.

Просто няма избухване, няма трошене и критика, няма порив към различие. И ето това ми се струва, че е музиката и изкуството след 90-те. Кофти манджа. Не ми харесва. Примерно Бионсе-то прави готина музика, супер глас има, ама и нейните са “живей си живота, обичам те и т.н.”.

Мисля, че живеем в края на времето, в което западният човек може да си позволи да си трае. Защото е свикнал. Икономиката се променя. Европа и САЩ не са конкурентно-способни. Оттам и хората обедняват. Всъщност малко се отнема от консуматорското мислене. Това ни е обедняването. Просто в един момент няма да можем да имаме по 2 хладилника, 2 печки и т.н. Не че толкова обедняваме от гледна точка на оцеляването ни. Интересно е дали затягането на колана ще роди и ново изкуство. Такова, което зове към промяна на обществените норми. Защото само промяната дава напредъка.

Лошото е, че хората, които искат да рушат “нормалността” са все по-малко. И няма как да е иначе. Ако от малък слушаш и танцуваш на “Напипай го” просто това ти влиза в мозъка. Нали уж е гъба тоя мозък, егати.

Ски в Австрия

Миналата седмица успяхме да направим едно отдавна желано пътуване – ски в Австрия. На тези, които не са ходили, мога само да препоръчам да го направят. По принцип ските са ски. И пистата все е надолу. Разликата между Австрия и България обаче е в огромното многообразие от писти, което австрийците имат. Стотици. Можеш да не повториш една и съща за цялата седмица. Но основното, заради което такова пътуване си струва е отношението. Там хората просто са разбрали, че туризмът ги храни и правят всичко в името на комфорта на туриста. Няма 10 лв. за паркинг, има тротоари, бързи лифтове, чистота, няма намръщени хора. Всеки е отишъл да се забавлява.

 

За 7 дни ние просто се разглобихме. Приложихме военен режим – ставане в 7:00, закуска (Сашо успяваше да реши по някоя дума от кръстословицата, която в крайна сметка така и не реши), правене на сандвичи и отиване на пистата. Пързаляме се до към 16:00. С почивка само за обедните сандвичи. Прибиране на 4-ри крака, вечеря и по леглата. Поне аз след 22:00 не съм лягал. Бях направо разглобен. Пълна физическа натовареност, която кара тялото да се чувства като изпълнило дълга си. Приятното чувство да си премазан от нещо, което те кефи да правиш.

 

Снимките по-долу показват красотите, на които се наслаждаваха очите ни 7 дни. Конкретното място е долината на река Ziller. Бяхме в селото Zel am Ziller. Който се интересува, мога да му дам контакти на къщата, в която бяхме. Супер чисто и приятно място. Домакинята ни беше много точна. Препоръчвам напълно.

Снимките са разбъркани. Сменихме около 5 курорта. Тоест, всеки ден карахме на различно място.

Така изглеждат някои от местата, които бяха ударени от земетресение 9 по Рихтер.

Неволно човек се замисля как биха изглеждали те в България. Неволно мисълта си отива, защото е абсурдна. Ние никога няма да стигнем дори и една стохилядна от дисциплината на японците. От разбирането им, че, ако съседът е добре, то и ти ще е добре. Тук, както знаем, се почита обратната поговорка.

Разгледайте снимките. Колкото и да се пъчим, в Булгаристан не сме 9-та, ами и 99-та дупка на кавала не сме

http://news.nationalpost.com/2012/02/09/see-how-japan-has-rebuilt-in-the-11-months-since-the-earthquake-and-tsunami/

Една страхотна разходка до Черни връх

This gallery contains 65 photos.

Откакто съм в София, винаги съм вярвал, че най-голямото богатство на града е непосредствената близост до планината. Може би има само още една европейска столица, в която ски пистата да е на 20 мин. с кола. Не се сещам за … Continue reading →

Опит за атака на Седемте рилски езера и Чакър Воевода и среща със Сакскобурготски

Последното ни ходене на хижа завърши твърде интересно. Описвам го тук, защото нищо не се получи съгласно “плана”, който бяхме начертали. Слагам “план” в кавички, защото ние никога нямаме такъв. Обикновено “планът” се свежда до това къде отиваме и с кой. Все обективни дадености, които няма как да не знаеш. Не че “къде-то” не се мени.

Всичко друго – време, точен маршрут, начална и крайна точка и т.н. – е обект на постоянно нагласяне по време на самото пътуване. Затова така ми харесва да пътувам в компанията на Тошков и Наско – никога не се знае къде точно отиваме и кога се връщаме. В случая към нас се присъедини и Стоян.

 

По принцип оригиналната идея беше да отидем на х. Иван Вазов. Една от интересните хижи на Рила, никой от нас никога не беше спал в нея. Минавал съм няколко пъти по отсрещното било на път или към Старата хижа 7-те Рилски езера или от нея към Мусаленските части. Но на Иван Вазов така и не сме оставали. И решихме в събота (07.01.2012 г.) да отидем на нея. Това го решихме на тръгване в 7:00 от Младост.

Някъде около Перник на мен ми хрумна, че няма да е зле да отидем на връх Руен. Което, както и да го погледнем, си е изцяло нов план и маршрут. Обсъдихме го няколко минути, но в крайна сметка бързата проверка в нета показа, че преходът на Руен е18 км. от хижата. И това ни отказа. И се насочихме към Паничище с идея Иван Вазов.

 

Времето обаче имаше други планове. Цялата нощ срещу 7-ми беше валяло сняг и продължаваше. Оказа се, че пътят след Паничище и трудно проходим. За кратко се оформи колона от коли нагоре и добре, че в Сапарева баня затвориха пътя, та не се препълни с коли. Ние обаче бяхме една от 20-те коли, които мина към Паничище. В крайна сметка не стигнахме до лифта към Рилските езера. Никой не стигна. Лифтаджиите бяха в една от закъсалите по пътя коли. И във времето от 9:00 до 11:30 сутринта общо взето правихме само едно-бутахме коли, слагахме вериги и ринахме.

В крайна сметка решихме да зарежем оригиналният план. Явно беше, че няма да стигнем до лифта, той не работи, а и планинските спасители на Паничище казаха, че горе (на Рилските езера) има1 м. нов сняг и изобщо няма как да се стигне до Иван Вазов. Така че пак нямаше да спим на нея.

 

Тогава на Наско му хрумна идеята да отидем на Боровец и оттам да се пробваме да се качим на х. Чакър воевода. Добреее. Тръгнахме към Боровец. Средната ни скорост беше40 км./час поради големия сняг по пътя и колоната коли. В Самоков имаше страхотни задръствания от коли, които се връщаха от Боровец, защото снегът скъсал въжета на лифта и ски явно нямаше да има. Нашата колона, пък, беше от коли, с тъпаци, които отиваха натам, защото се надяваха лифта да проработи и такива като нас, които не знаеха много-много къде отиват.

С 300 зора стигнахме до Боровец. Паркирахме и към 17:30 тръгнахме по ски пътя към Чакъра. По тъмно. Което си е най-готиното време за път в планината според мен. Особено при ясно небе. Всичко край теб е спокойно, не виждаш хора и си сам с дърветата. До където ги има.

Не ни беше писано обаче да стигнем до Чакъра. Оказа се, че до резиденцията Ситняково има нещо като пъртина. И в 20:00 часа някъде бяхме на Ситняково. По-напред не успяхме да стигнем. От Ситняково започва пътеката за Чакъра. И там пъртина нямаше. Като стъпих на пътеката и пропаднах почти до кръста. Стана ясно, че пъртина трябваше да бием сами. Което в 20:00 не си е оферта. Това означаваше, че щяхме да стигнем в Чакъра към 24:00 и то премазани. Защото да биеш пъртина при 0 градуса си е интересно упражнение.

И заслизахме надолу.

В 21:30 бяхме обратно в Боровец. И след търсене на евтин хотел останахме при Раденков. Няма да коментирам хотела. Мизерщайн. Но който се интересува, да ми пише и ще му кажа къде е.

На сутринта обаче се случи нещо интересно. “Планът” беше да идем на минералният басейн в Долна Баня. Пак Наско обаче вика “Абе, дайте да идем да разгледаме резиденцията Царска Бистрица”. “Айде”, викаме и, цак, отидохме. Купуваме билети, влизаме и тръгваме по главната пътека към сградите. И както си вървим, изведнъж към нас идват двама човека, които се чува, че си говорят на испански. Изравняват се с нас и в този момент виждам, а! Саксгобурготски. Бреййй, изненада. Спряхме и почна лаф. С Маргарита бяха в много добро настроение. Поговорихме за царска Бистрица, за Синтяково, за Саръгьол. Много възпитан човек. Общо взето стана много интересен разговор. После разгледахме и резиденцията. Препоръчвам горещо на всеки да отиде. Има страшно ценни снимки и експонати.

В Долна баня не отидохме. И така свърши днешното ни пътуване. Два неуспешни опита да се качим на избраните цели и среща с Царя. Кой да ти очаква такова развитие.

 

Previous Post

Скоро един приятел ми пусна следната статия за 7-те стъпки, които авторът на статията препоръчва на всеки един да прави, за да живее и мисли по-добре. Линкът е тук.

https://mail-attachment.googleusercontent.com/attachment?ui=2&ik=fd528f0997&view=att&th=133fe472d7b497ae&attid=0.1&disp=inline&realattid=f_gvp1em3p0&safe=1&zw&saduie=AG9B_P-PsbskRuaZ3-FxuvYq0JFF&sadet=1323185865759&sads=ZTa_oQ_5KeoMrTSjcw62CVqcK9s&sadssc=1

Статията е на английски, авторът е професор по физика в университета в Цюрих. Не е спортист, диетолог, теолог или какъвто и да е проповедник. Няма никаква изгода да казва каквото и да е. Човекът стриктно си спазва правилата, които е написал и се радва на завидно физическо здраве.
Няма да преразказвам статията сега. Който иска, да си я прочете. Тъй като съм на 100% съгласен с нея, тук поствам моите правила, които също са елементарни. Не съветвам никой за нищо, аз си вярвам, че са добри. В случая само споделям.

Наблюденията са ми, че хората около мен живеят доста застояло, преяждат често, мислят най-вече песимистично и в крайна сметка се зомбират в цикъла: ядене -телевизия – спане. И какво съм открил дотук:

1. Всяка сутрин на гладно пия по една чаша сок от червено цвекло. Смесвам го с ябълка или моркови, или каквото си поискам. Водещото обаче е червеното цвекло. Дава адски много енергия. За витамините, прочистването на черния дроб, всякакви други полезни следствия и т.н. на червеното цвекло си пише в Интернет. Който иска, да си прочете. Но пийте червено цвекло.

2. Плуване. Поне 3 пъти на седмица. Аз го правя сутрин. Около 2-2.3 км. За около час. Всичко за плуването и неговите влияния върху тялото го има в нета. Подчертавам обаче нещо, което не се споменава често – дишането. Не ми е много ясно колко точно въздух вдишва и издишва човек за 2 км. интензивно плуване, но е много. Гаранция. Тоест, излизаш напълно обдишан. И неслучайно мисълта след плуване е бистра като река.

3. Телевизия. Никаква телевизия. Изхвърлете телевизора. Само ви манипулира. Пълна тъпотия е телевизията. Има интересни предавания, много ясно. Има мачове. Каквото си искам обаче, го гледам в нета. Тоест, не е нужно да има телевизор, за да гледаш телевизия. Ако издържите няколко месеца без телевизия, изведнъж ще откриете, че е чудесно.

4. Секс. То е ясно. Няма какво да го пиша. Упражнение за тялото и мозъка. Ендорфини, производство на хормони, али-бали. И любов, много ясно.

5. Позитивно мислене. Трудно е да се каже, ако заплатата ти е 300 лв., мразиш работата си, изнервят те у вас или, недай си Боже, си болен, но е страшно важно да се мисли позитивно. Мислите променят физическата действителност (който го интересува да си прочете) и отрицателното мислене ни носи отрицателни емоции. Примерно, ако си мислиш, че си тъп, то вероятно наистина си тъп. Дори и да не си бил, неизбежно си станал. Не, че, ако си мислиш, че си умен, ще станеш умен. Но, все пак, се чувстваш по-добре от мисълта. Което е и смисъла на упражнението.

6. Спрете чипса, пуканките, бисквитки и всякакви там фъшкийки в готина опаковка. Не че не може да ги ядете, но тялото трудно смила тоя боклук. Така че поне да се въздържаме. Трудно е наистина. Успокоението е, че шоколад може. Но по-черен си го избирайте. Между другото не е зле да се въздържате и от всички колбаси (луканки, кренвирши, шунки). Пълни са с химия и само се тровим ми се струва.

7. Правете каквото си искате (стига да е законно). Това на пръв поглед обезсмисля всичко горно, но идеята е, че човек не трябва много-много да се ограничава. Или поне само в горните граници. Доста за кратко сме на тоя свят и, ако животът ни мине в ограничения, си е егати нещастието. Така че всякакви диети са вредни. Щом ти се яде чипс, яж. Ако го ядеш всеки ден обаче има нещо нередно. Демек, все пак, си има норми, с които е хубаво да не злоупотребяваме.

8. Спане. Ето това е изключително важно. Лягане преди 23:00. Сега с фейсбук, всякакви глупости по телевизията и уж забързаното ни ежедневие, всеки гледа да спи по-малко. А от неспането се оглупява неимоверно. Спане поне по 7-8 часа. Така хем се мисли по-лесно и по-бързо, хем и си по-здрав физически. Много е просто. А и както казва старата поговорка, “Всеки 1 час сън преди 00:00 часа се равнява на 2 часа сън след 00:00 часа”.

9. Смях. Не е хубаво да се смее човек сам, разбира се, но, пък, ако няма с кой може и сам. Смехът е голяма работа. Нещо като дишането. Без смях се умира.

10. Игри. Измисляйте си всякакви. Без ограничения във въображението. Освен стандартните спортни игри, човек може да играе у дома, с децата и на работа. Много хора казват, че животът не е игра, че работата не е игра и че играта е нещо, което трябва да правиш само и единствено в свободното си време. Такова изказване е пълна глупост. И изобщо не е много ясно какво е свободно време. Примерно, като играя футбол, ми е доста заето времето. И е много смислено занимание предвид факта, че ми доставя повече удоволствие от много други неща. А, ако сме ограничено време на тоя свят какъв е смисълът да правиш неща, които не ти доставят удоволствие. Е, много ясно – трябва да се работи, да се глади и всякакви там подробности, но и те могат да се прекарат през призмата на играта, ако човек има достатъчно въображение. Така че играйте. Годините нямат значение. По-възрастните би следвало да знаят повече игри.

Това е. И най-важното: кой каквото прави, за себе си го прави. С това май трябваше да почна всъщност.

Доктор Хонорис Кауза – Стоичков!

Преди известно време Пловдивският университет избра Стоичков за Доктор Хонорис Кауза (“ДХК”). И веднага по български се вдигна патардия до небето. Ицака бил тъп и прост. Нямал образование. Галфон бил. Само срамел България. “Псувал на майки, без да слага запетайки” – е, това последното е цитат от една култова песен
Подхождам към въпроса по два начина. Юридически и чисто емоционално.

Юридически

Чл.60, ал.1 от Закона за висшето образование казва следното: “За заслуги към развитието на науката и висшето образование академичният съвет на висшето училище има право да присъжда на български и чуждестранни граждани почетното звание “доктор хонорис кауза”. Текстът говори за “заслуги”. Тоест, никъде не се иска да си завършил образование, да можеш да четеш, да си Нобелов Лауреат по литература или просто да си мислиш, че си страшно образован, както мислят 99% от българите за себе си. Ние всички в тая държава сме адски образовани. Та, имаш ли заслуги, могат да те направят ДХК. Какви заслуги има Ицака:
1. Има школа в Етрополе. Там учат и тренират деца. Това все ми се струва да е заслуга;
2. Лице на Жилет за България. Детето (може да и вашето) отива не къде да е, а в школата на Барселона и учи и тренира една година. Ако има късмет, го харесват и остава.
3. Посланик на ООН. Е, това буквално не е свързано с образованието, но посещавайки държави по-бедни и от Столипиново, Стоичков дава на децата надежда, че и те могат да излязат от калта.
От горното на мен ми изглежда като Стоичков да има хиляда пъти по-големи заслуги към образованието от повечето ни съвременни капацитети. И за да не съм голословен давам пример с “професори”, които са ми преподавали. Орлин Борисов, Цветан Сивков, Георги Бойчев и други знайни и незнайни псевдо-преподаватели. Честно казано мен ме е срам, че тия хора са ми преподавали и щом те са професори, доценти и редовни преподаватели, Стоичков трябва не само да е ДХК, ами и ректор!
Така че от сухата оценка на текста, аз лично не мога да заключа, че НЯМА основания Ицо да стане ДХК. Тъкмо напротив.

Емоционално

Вече е шаблонно, но хората по цял свят наистина свързват България с него. Просто е факт, по дяволите. Стотици пъти ми се е случвало. Последният такъв в Окинава. С продавач на сладолед, за който аз бях първият българин, който вижда, просто се зарадва истински, че сме сънародници на Стоичков. Името топи ледове. Не е истина колко пъти хора са се усмихвали, щом разберат, че съм от България. Апропо, подобно влияние имаше и името на Бербатов в САЩ. Там в отбора на университета така ми казваха– Бербатов.
Просто хора като Ицата са спортни икони. Не че са нещо повече от всеки един от нас и имат право да се разхождат с полицейски буркани, да псуват когото и както им падне, да им се дава да строят стадиони с държавни пари, но тяхната слава може да се ползва. Как американците правят пари от Тайгър Уудс? Човекът е пристрастен към порното и е успял да изневери на жена си няколко стотици пъти за последните години. И все пак такава омраза към него в САЩ каквото има към Стоичков тук в БГ, няма. Агаси, например, призна, че е взимал непозволени средства през кариерата си и въпреки това в САЩ той е Бог. А какво да кажем за Кобе Брайънт. Една сюрия камериерки го обвиниха, че е спал с тях. Може и да е спал човекът. Негова си работа. Обаче в България всички щяха да кажат какъв е боклук и скапаняк. Как не искали да им се олицетворява нацията с него и т.н. Еми, като не искате да свързват България със Стоичков, направете нещо, за да я свързват с вас. Толкова е просто. И Марадона се друса като луд, обаче в Аржентина е национален герой. Виждал съм как аржентински бабки треперят от вълнение, като говорят за него.
Ние българите, за жалост, сме един комплексиран народ. Комплексираме се дори от мисълта, че някой наш сънародник ни излага. И имаме нужда да го отречем. Не може някой, който е прост (според нас) да е повече от нас. Как словаците си избраха Петер Щастни (хокеист) за евродепутат, не ми е ясно. Ако беше в България, всички щяха да кажат, че тъпи спортисти не могат да представляват България.
А всъщност истината е, че на никой никъде по света не му пука дали Стоичков излага България. Никой не ми е казвал българите сте глупаци, защото Стоичков е глупак. Хората знаят Ицака като голям футболист. Като носител на златната топка. И това е.
А дали се гордеем или не, няма никакво значение за никой. Така че по-добре да се гордеем. По-положителни емоции носи някак.