За първи отивахме на Миджур. До 90-та върхът и цялата местност около него са били затворени за качване поради това, че точно там минава границата със СФРЮ. Тази затвореност допринася и за това днес върхът да е малко популярен. За цялото си качване и слизане (около 9 часа) не видяхме нито един човек. Освен дървосекачите, които могат да се срещнат малко след взривната фабрика, по пътя към върха хора няма. Което е чудесно за тези (като нас), които не харесват паплачите “туристи”, които се каканижат по по-популярните места.
Така и не ми стана ясно дали Миджур е в българска или сръбска територия. На българските карти е в България. От друга страна това за сърбите е най-високият им връх. Дори пирамидката му е изписана на сръбски без никакви знаци, че върхът е в българска територия. Уикипедиа казва, че самата точка на върха е в България, а тялото му вече е в Сърбия. Няма голяма значение така или иначе. Качи ли човек на билото, не е много ясно в коя от двете държави е.
Самата долина около върха е много красива. До около 1400 м. имаше мъгла. Но след като излязохме над гората се разкри прекрасната гледка на околните върхове в контраст с погълната от мъгла гора в полите им.
Самото изкачване не бих определил като леко. Примерно Мусала е много по-лек. Защото тръгваш от 2300 и трябва да направиш денивелация от 600 м. При Миджур тръгваш от 700 м. и ти трябва изкачване до 2168. Което са си 1500 м., което значи, че катеренето е наистина доста. Не че е чак толкова тежко, но към края действително си изморен. Има две доста стръмни изкачвания – едното е в самата гора, където се набират към 1000 м. и после малко след гората преди да достигнете 2000 м. на билото. Вятърът също помага за дискомфорта, но както се казва, човек отива там точно заради това.
Маркировката е вяла. Препоръчвам горещо да сте с gps. Може да се объркате, както, когато слизате от билото в гората, защото пътеката е покрита с клекове, така и в самата гора. Ние имахме късмета да падне много гъста мъгла. С челниците виждахме на моменти на не повече от 2 м. пред нас. Без gps в гората почти сигурно щяхме да се загубим. Просто маркировката в горната й част е много слаба, а в мъглата съвсем не можеш да я видиш. Като прибавим, че е нещо, съвсем щяхме да си спим там, ако нямахме машинката.
Според мен качването на Миджур в дълбок сняг ще е много красиво. Препоръчвам на всеки да го види. И си носете вода, поне 2 л. Въпреки, че от реките Тимок и Лом извират от Миджур, вода по пътя няма.
Няма да обяснявам как се стига до взривната фабрика (ние този маршрут качвахме. Има още един през Чепино) от селото – Горни Лом. Лесно е. Просто питайте в селото накъде да карате. И не разчитайте на хижата. Когато слязохме от върха в 21:00, тя не работеше, та трябваше да се прибираме в София.
Снимките са от мобилен телефон, така че качеството не е много добро, но поне дават впечатление за гледките.
