Това, което си мисля, докато си седя и чакам пералнята да свърши, ми хрумна, докато играех футбол с момчетата от програмата, в която съм в момента.
Намирам се в Washington DC на подготвителен курс за LL.M в George Washington University. Курсът е едномесечен и е в Georgetown University. Хората тук сме 120 човека от 60 страни. Аз съм единственият българин. Другите са от Южна Америка (Колумбия, Аржентина, Бразилия, Боливия, Венецуела, Парагвай и др.), Азия (Япония, Тайланд, Китай, Корея и др.), Северна Америка плюс Централна Америка, има австралийци и европейци. Общо взето е покрит целият свят.
Случвало ми се е и преди, но никога не съм в толкова разнородна група. И може би за това този път някак си свързването на България със Стоичков ми направи впечатление.
Истината е една. И съм стигнал до нея по емпиричен път. Стоичков е икона. Стоичков е човек прославил България в целия свят. Няма държава, в която да е имало телевизия през 90-те и в тази държава хората да не са чували за Стоичков. Просто такава държава няма. За Латинска и Южна Америка няма какво да говорим. Няколко мексиканеца дори се разплакаха, като се сетиха за 94-та.
Дано не ме разберете погрешно – аз ни най-малко не хваля Стоичков. Дори не ме интересува какво прави, с какво се занимава, кой журналист е напсувал, с кого се е сбил. Но е факт, че на моят отговор: „I am from Bulgaria”, поне в 95% от случаите чувам: „Ааааа, Stoichkov” или „Aaaa, Estoikov”.
Ta това, което си мислех, всъщност е, че моята мисия е тук е малко по различна от това да науча американското право. Това няма как да се случи за една година. Разбира се, аз ще направя всичко по силите си. Но моята мисия (мисия в смисъл на „лична цел”) е да направя така, че един ден, когато някой от тези 120 човека си спомни за България, чуе България или просто така някак си му се привиди името България, да си спомни за мен и да си каже: „Абе имаше един много печен българин на една програма преди години. Много свястно момче. Явно българите са готини хора.” Мисля си, че това е сто пъти по-важно от това дали ще науча как точно се е развила еди кой си кейс през 19 век (аз се старая максимално обаче ).
И точно поради тази причина играя футбол като луд, взимам участия като луд и хвърлям лафове като луд. Защото ние само трябва да си правим реклама. Както лична, така и общонационална. Ицата го е направил чрез футбола, но всички ние, които в този момент сме някъде по света може да го правим с хората около нас. Всъщност просто трябва да постъпваме честно, както към себе си, така и към другите. Сега отивам н бар с мексиканците. При тях това е начина да им влезеш под кожата
Като цяло заминаването ни за Олимп беше крайно неподготвено. Извадихме от нета само една карта (която и забравихме преди да тръгнем), никаква подготовка за пътя, още повече за степента трудност на маршрута. Което, разбира се, си има своето очерование, защото така не осъзнаваш напълно къде отиваш.
Този път групата беш от четири човека. Две момчета и две момичета.
Пътят от София до Солун взехме доста бързо. От Солун (внимавате да не влезете в самия град) се отбивате по магистралата за Атина и там гоните Катерини. На няколко километра преди Катерини е отбивката за Литохоро – последното градче преди колата да навлезе в планината Олимп.
Литохоро е малко, много китно градче. Разположено на границаа между морето и планината, то предлага вдъхновяващи гледки и към двете. Задължително отделете време да го разгледате навръщане.
След Литохоро поемате по криволичещ, еднолентов (но много добре асфалтиран път) през планината към паркинга, където оставяте колата. Ако не сте си взели провизии, го направете в Литохоро, защото на мястото, където се оставя колата, има само една кръчма. Магазин няма.
Оставяте колата и поемте към Reffugio A. Една от няколкото хижи, от които може да се атакува Митикас. Пътят до хижата е около 3 часа. Доста стръмен, предвид факта, че качвате около 1000 м. денивелация. Ние започнахме да се качваме към 19.30 и влажността беше толкова голяма, че след около 10 мин. бяхме плуванли в пот. Теренът е доста интересен. Всеки ден парите от Бяло море достигат върха около 9.00 сутринта. Тоест, след този момент от върха не виждате почти нищо. Поради изпаренията, които се задържат в гората преди хижата, самото качване си е изпитание. Потта се лее като вода. Боровите гори започват да оредяват и наближавайки хижата започват да се заместват от по-малки на ръст иглолистни дървета. През юни реката, която слиза от хижата, беше пресъхнала, така че носете си вода. Много. Потенето и задухата ви изстискват.
В хижата бяхме около 23.00 часа. Посрещна ни лаят на симпатично куче, което на другия ден ни следва почти до върха. Имайте предвид, че всяка вечер точно в 22.00 часа всички светлини в хижата се загасят. Тя се вижда почти през цялото време от пътеката, но след 22:00 изчезва от поглед. Хората също лягат. На нас това ни беше малко странно предвид обичаите по българските хижи да се пие до сутринта. Та, ако нямате палтака, не ходете след 22:00 часа. Нощувката в хижата е 12 евро, а за палтака е 4 евро. Мястото за разпъване на палатки е ограничено и не могат да се съберат повече от 4-5 палатки.
Самата хижа е разположена на една скала над дърветата и сутрин гледката към Бяло море е изключителна. Нощем се вижда отражението на луната в морето. Ако имате късмет, и върха.
Тръгнахме към върха около 8:00 на тругия ден. Което беше грешка. Жегата става трудно поносима около 9:00. Отново повтарям да си носите много вода. Извори и потоци няма. След около час път от хижата дърветата свършват и оставате под парещите лъчи на гръцкото слънце, което нагрява камъните като пещ. Често, през няколко минути, падат мъгли, заради изпареният от морето, но принципно бързо се вдигат.
Пътят от хижата до върха е около 3 часа отново. Пътеката е хубава, широка, няма начин да се объркате. Маркировката е идеална, но няма зимна такава. След около 2:30 мин. на сравнително трудно катерене (просто диво потене по баира) стигате до върха, наречен Skala. Всъщност това е мястото, от където започва истинското качване на Митикас. Лично аз в първия момент реших, че нещо бъркаме пътя. Или че Skala е всъщност Митикас. Пътечката, която следва от Sкala към Митикас е меко казано „стръмна”. Подгответе за много внимателно лазене по камъните. Наклонът е доста голям. Всяка стъпка може да ви струва падане, което да е фатално, защото под вас е еднокилометрова урва. На моменти е доста страшно предвид височината. Иначе камъните са добре маркирани и не може да се объркате. Но е опасно. Отидете с добри обувки. По камъните има много места, където човек може да подсигури с въжета, но ние не носехме.
По пътечката се върви около 30 мин. Но става въпрос за много внимателно вървене. Има няколко перхвърляния през различни страни на върха, които са стряскащи.
Гледката от горе без облаци е убийствена. От едната страна ти е Бяло море, от другата страховитите зъбери на околните планини. Срещу МИтикас е много по трудният връх Тронът на Зевс, който се качва само с алпиниски техники. Вижда се и Платото на музите, където е сгушена Refuggio B, мисля. Изживяването е много интересно. Ако сравнявате с Мусала, мога да кажа, че е много по-различно. Трудността на върха е много по-висока, а гледките – не толкова снежни.
Доволни от качването, забързахме надолу. Все пак ни очакваха морето, таверните и плажа. Какъв друг завършек след толкова литри пот, изгубени по баирите. Но на Митикас трябва да се иде задължително.
